Господари на времето
Едно от основните правила в изкуството да съставяме списъци с ежедневните си ангажименти е да правим подобен и с нещата, които определено не влизат в графата „да направя днес”. Да си имаш подробен план на задълженията, предназначени за работното време е просто прекрасно, но ако и вие като мен се разсейвате лесно, то задачите изникващи между тези от плана буквално ще изядат цялото ви време.
„Задачи, които трябва да свърша на всяка цена”:
Първото и най-важно занятие на този етап е да прецените най-неотменимите си ангажименти. Направете всичко възможно те да не са повече от един или два, след което ги превърнете в абсолютен приоритет. Ясно, че ще изникнат и други задачки, но отбелязаното в този задължителен списък просто трябва да се отметне, ако ще и да се наложи да хванете централната новинарска емисия в онлайн варианта й от офиса.
„Задачи, които трябва да свърша”:
Добре, имате пред себе си списъка на нещата, от които няма измъкване. Сега е моментът да добавите онези, които не са чак толкова важни, но пък би било добре да покриете през работния ден. Разбира се, те ще са на ред едва след като приключите с приоритетните си задачи, но това по никакъв начин не ги превъща в избирателни или просто по между другото. За това подгответе си напълно разумно количество работа за покриване и евентуално малко отгоре, колкото да служи за предизвикателство. И за Бога, не се престаравайте с предизвикателството, защото ще се окаже, че няма и един работен ден, който да ви е стигнал за всички подготвени предварително задачи.
„Задачи, които изобщо не са ми работа”:
До тук добре. Имате си два прекрасни списъка с много важни и важни задачки за работене. Какво остава да си напомните да не вършите, подчертавам да не вършите? Сещата се за какво говоря, нали? Онези малки неща, които се хващаме да правим когато концентрацията изобщо ни я няма или за секунда ни е отвела към следващите неработни дни, които предстоят. Неща от сорта на постоянни проверки на електронната поща, последните новини, сърфиране в нета и т.н. или с други думи гаранциите за избягване от истинската работа.
Интересното е, че те могат и да бъдат използвани като мотивираща сила, която да повиши продуктивността ви. Един елементарен пример на тази им функция откриваме в следния съвет: след всяка покрита приоритетна задача се поглезете с 15 мин. безмислено ровене в интернет или коментиране на снимки във фейса.
Повечето работещи хора с амбиция да повишат продуктивността си през работния ден са открили красотата на списъка тип „Да направя”, но много малко от тях са запознати и с предимствата на обратния списък. За онези от нас, който са склонни към прекомерно „реене в облаците” или някак си не ги свърта сценрият, в който приоритетните ангажименти просто си се трупат за сметка на не чак така наложителните задачи е до болка познат. По този повод спасение има и то е: хубаво си изяснете, какво се налага да свършите и какво не бива да подхващате, за да „избутате” ползотворно поне част от деня си.
Свобода Симова
До Охрид и обратно – едно пътуване през предразсъдъците на българите за Македония
Слънчев априлски ден на лето 2010. Нашата малка групичка се отправя за първото в живота си пътуване в Македония. В багажника се подмятат два кашона папки с материали за обучението, което ще провеждаме на мениджърите на СОКОМАК в Битола (повече за това в отделен блогпост). Официалните ни костюми висят на закачалките по вратите на специално избрания най-евтин автомобил от фирмения флот – все пак Македония е това. И ако се вярва на вестниците, там се опитват да отделят дете от българска майка, та няма как да не посегнат на нашата 16 годишна баба Астра. Пътуваме през Благоевград и пункта Станке Лисичково. Малко сме смутени от пълната липса на движение към границата ни и направо шашнати от системата с пренасяне на флашка от гише на гише. Никой не проявява и най-малък интерес към документите ни, но затова пък с изрядна учтивост и добронамереност ни молят да не загубим флашката, докато се придвижваме през няколкото метра между будките с номерация достигаща чак до 14 – явно са предвидени всевъзможни транспортни комбинации изискващи много сложна флашкообработка. За щастие ние минаваме през само 3 пункта и стъпваме на Македонска земя.
Паспортната проверка е експедитивна и любезна, но македонският митничар е отчаян от липсата на проблеми и решава, че трябва да иска от нас „царина” (налог) за папките, които носим! Тъй като не искаме без нужда да подкрепяме международната корупция, тъпо чакаме ситуацията да се саморазреши. Митничарят е видимо разколебан от противоречието между скъпите ни лаптопи и вида на гореспомената 16 годишна автомобилна реликва, с която пътуваме и махва с ръка да продължим.
Първите ни впечатления от Македония (по-късно обобщени от един младеж, родом от Делчево), са: „един народ у две држави”. Всички говорят и пишат като нас, но малко сякаш не са внимавали в часовете по роден език. Никакви комуникационни проблеми. Тотална добронамереност - всички се опитват максимално да ти помогнат с упътвания, някои дори се мъчат да рисуват карта как да стигнеш, където си тръгнал. Толкоз за „враждата” между народите ни. Явно, както винаги, медиите се опитват да скарат две държави.
Изборът ни да пресечем страната по второстепенната мрежа е вторият стрес, който преживяваме. Скоростта почти навсякъде е ограничена до 40 км, а в населените места има и 20 км – нещо, което няма как да спазваме, защото скоростомерът ни започва от 20 нагоре. Отделно от това, всички НАИСТИНА спазват ограниченията. Е, как да не повлияе на българския шофьорски стил – започваме да спазваме и ние ограниченията, изчислявайки, че с тази скорост ще се доберем до Охрид след около два дни. Малко по-бързо от дядовците ни, които са управлявали само две конски сили. Скоро обаче разбираме причината за това скоростно ограничение: очевидно никой не е обяснил на македонските участници в движението как се излиза на път с предимство. Коли, хора и животни пресичат както и когато решат. Явно имат някакъв техен светия, който ги пази, особено велосипедистите, които дори не удостояват с поглед потока коли, който засичат при всяко спонтанно обзело ги желание за промяна на посоката на движение.
Шест часа и двеста километра по-късно сме в Битола. Това е романтичен провинциален град, ако си падате по триетажни сгради строени преди 150 години и обитавани някога от посланиците в „града на консулите” както е известен Битола в рамките на Отоманската империя през ХIX век. Много църкви, манастири, няколко джамии и канал през центъра. И твърде агресивни просещи деца. Хората обаче са изключително внимателни и мили – отново за най-малкото нещо са готови да помогнат. В магазини и ресторанти ти отдават цялото си внимание и не подхвърлят зад гърба ти обидни слова.
Историческият център е своеобразно разочарование. Всички прекрасни и реставрирани сгради са предоставили партерните си етажи за търговия на всевъзможни битови уреди и дрехи, придавайки на улиците вида на битак. Малко са дюкянчетата, демонстриращи някакъв стар занаят или етнографска забележителност и това доста обезсърчава потенциалния турист – доколкото такива има. Като всеки уважаващ себе си провинциален град има пешеходна улица с парк в края, излъчващи спокойствие, което таксиметровият шофьор описа като „мирно”.
На другия ден отиваме в Охрид. Откриваме, че освен второкласна пътна мрежа Македония има и първокласна, която определено засенчва българската с липсата на дупки и разрешените 100 км, които ние разчитаме като 110 и за нула време сме в Охрид – „твърдината на македонскиот цар Самуил”. Явно самуиловата тема е исторически опасна и няма да я засягаме, но сме много изненадани от прекрасната възстановка на крепостта и още повече от продължаващите разкопки. Крепостта наистина си заслужава – входът е само 30 денара=1 лв (това е за чужденци!). Величествен строеж, от който се открива властна панорама над Охридското езеро. Не знам каква е националността на Самуил, но мога да кажа, че този градеж е характерен както за българските средновековни крепости така и за турските и за геноезките градежи в средиземноморието, та чак до Кавказ.
В Охрид има вероятно повече църкви отколкото в който и да било друг европейски град, както и няколко не зле изглеждащи джамии. Похвално начинание е запазването на облика на архитектурен резерват на хълма и курортния вид край езерото. Няма безумните черноморски хотели и спа-центрове на българския алчен строителен предприемач, който строи през сезона и прави всичко, за да отблъсне туристите. В Охрид всичко е обратно на познатата строй-картинка от България: няма мръсни строежи, има ниско строителство (хотелите не надвишават 5 етажа), има тротоари, а в кафенетата край променадата кафето струва 40 денара (=1,30 лв) и идва заедно с безплатна чаша вода и огромна усмивка на сервитьорката. А, забравих, в Охрид са приети три официални валути: денар, евро и лев. Плащай в която искаш, като никой не се опитва да те мине с обмена на пари – няма „трънски курс”!
След трагичния инцидент с корабчето, няма сила да ни качи на плавателно средство и това видимо натъжава лодкарите, настойчиво предлагащи на най-чист български обиколка на езерото за 5 лв. Охрид е единственият град в Македония, където може да се видят по-скъпи и съвременни автомобили. Навсякъде другаде нашата баба Астра се чувства като на среща на съученици, че има мнозина и от предишни випуски – отдавна не съм виждал в движение рено 4, застава/фиат 650 и всякакви протоварианти на „производите” на завода „Црвена звезда”. Повечето автомобилни антики обаче бледнеят пред техническия гений изобретил многобройните авторемаркета подскачащи зад заставите по пътищата. Това са подобни на скулптури произведения от метал, тенеке, релси, жици и други подръчни части, заварени творчески, така че да породят у шофьорите отзад чувства и емоции вариращи от изумление до страх, какво би се случило, ако шевовете на скулптурата се разпаднат внезапно…
Връщането ни от Охрид, който се оказва непосредствено до албанската и като че ли и до гръцката страница е поредната приятна изненада, защото се оказва, че до България е все автопът или магистрала, които неусетно преодоляваме с прилични скорости и кратки спирания за тол такса („патарина” три пъти по около 1 евро).
Тъжното откритие, което правим, е че колкото наближаваме нашата граница, толкова повече намаляват подредените дворове и обработваните нивички. Местността е дива и камениста, хората изглеждат уморени и безжизнени – няма много коли, в селата и по спирките седят хора, които мълчат и се загръщат срещу вятъра и тъгата, която се носи сякаш във въздуха. Далеч назад са останали спретнатите къщи на западна Македония, с дворчетата отрупани с цветя и задължителните магнолии, а отзад е човекът с тракторчето, който неуморно извършва някакви неотложни селскостопански дейности. Интересен е контрастът с българският селянин, който паркира лъскаво возило в калта пред къщата си загърбена от изоставените дворове и зарязаните лозя и бурени, докато македонският има пред къщата си трактор или два, а отзад къта скромен автомобил сред лехи с всякакъв зеленчук. Дали пък ние не избиваме комплексите си с тези скъпи автомобили, а после обвиняваме другите в собствените си предразсъдъци?
Нашето пътуване е към своя край. На Гюешево полицаи и митничари от двете страни на границата са мълчаливи и ефективни. Пестят своето и нашето време и ни карат да повярваме, че все пак се приближаваме до европата – вестникарските измислици за разликата между народите ни не важат на Крива Паланка/Гюешево. А коректното отношение към нас ни кара да визуализираме онзи бъдещ ден, когато и тази граница ще падне и два народа ще споделят повече, отколкото делят.
Април 2010
Обединени европейски щати или една идея, която да обичаш или да оставиш (2)
Да приемем, че всичко е възможно и в променящия се свят глобализацията е само началото. Тогава за мен „Съединени европейски щати” е опция, допустима през призмата на скептицизма. Представете си, че си купувате огромна фурна за печене на сладки. Ако искате да я използвате ще ви се наложи да сложите колкото се може повече сладки и да чакате в продължение на дълго време, за да ги сервирате вкусни, добре изглеждащи и еднакви по размер. Ако сложите само част от приготвените за печене сладки и оставите другите да чакат момента, в които ще са готови за печене, то ще изхабите много електричество за малко материал, ще се наложи да им отделите много повече внимание за да не изгорят и накрая ще се изпарят за секунди. Сега си представете този сценарии адапиран към въпроса с обединението на Европа и превръщането и във федерална държава. Европейските страни не са готови да се „пекат” заедно и балансът, необходим за постигането на такъв устрой няма как да бъде постигнат. Единственото което ще последва след поставянето на толкова страни под общ знаменател, всяка горда с личната си история, с моща си, с богатството си, ще са разновидни конфликти, ирационални решения и задънени пътища.
21 век е векът на глобализацията и пълното й разгръщане те първа предстой. Никой не може да спре това. Светът се дели на райони, райони изградени от континенти, а не от страни. Идеята на ООН е била да изгради стабилна икономика за едно нестабилно място – Европа. 59 години по-късно старият континент все още има нужда от обединение, ако иска да преживее онова което предстой, но аз твърдо вярвам, че запазването на всички различни националности е от огромно значение за опазване на европейската култура. Именно това е което ни прави уникалани – традициите, които съхраняваме и предаваме на поколенията си. Не е нужно да следваме една „европейска мечта”, това би ни обезличило. Най-важното е да се развиваме и да градим едно по-добро бъдеще, обединени от едно мото - “In varietate concordia” или „Заедно в различията”.
Свобода Симова
Обединени европейски щати или една идея, която да обичаш или да оставиш (1)
“Искаме да видим Европа, в която граждани от различни националности ще гледат на себе си и като на европейци, без това да засяга лоялността или любовта им към родината. Надяваме се, че в която и част от европейския континент да попаднат, защото ние не слагаме ограничения за това, те ще се чувстват у дома си, кто пълноценни граждани”. Тази знаменита реч на Уинстън Чърчил от 9 май 1948 г. бележи началото на така наречената „Голяма идея” за обединена Европа, която в началото започва като опит на Съюзниците да спасят континента след пагубната Втора световна война. Днес, когато Съветът на Европа и Европейският съзюз са неделима част от действителността ни „Голямата идея”, като че ли изглежда реализирана. Съществува, обаче, едно голямо но. Идеята би била неоспорим факт, само ако цяла Европа претърпи една сериозна реорганизация и сегашната й многонационалност остане в миналото.
Мое мнение е, че подобен сценарии за бъдещето на Европа е неподходящ. Федерална Европа в най-тесния смисъл на думата за мен е повече от излишна, дори сега, обединен от типичните за една нация белези – химн, знаме, валута, политики за управление, континентът остава двусмислено разбран. Подобна трансформация ще се окаже неефективна, невъзможна за реализиране и напълно ще заличи съществуващото многообразие от културни и морални ценности.
В исторически план Европа датира от 360 пр.н.е. и е мълчалив свидетел на възхода и падението на хиляди владетели, обезумели дикатори, генилани умове и забравени вери и богове. Тя е люлка на различията, на велики мисли, но и на разрушителни, родното място на една от най-влиателните религии, които човечеството е виждало и в същото време на най-болезнените войни водени някога. Да вярвам, че толкова много и различни хора, въпреки общата им история, биха се отказали от националността си за да се нарекат европейци означава да призная всичко, срещу което те някога са се борили. Доказателство за това са и нищожните 3% от населението в Европа, които се идентифицират като европейци. Да не говорим за държави като Швейцария и Норвегия, които държат на независимостта си и дори на изолацията си от повечето европейски институции опериращи на наднационално ниво и за които е очевидно, че се справят отлично и даже просперират. Както и да е до тук добре, но идва ред на друг факт. Днес, светът вижда Европа в лицето на ЕС, а самият той има доста избирателна политика по отношение на страните-членки и на бъдещите такива. Как тогава, при подобно положение, може да се говори за обединение на европейската нация, като за част от тези европейци пътищата биват блокирани отвътре? Ако трябва да обобщя с едно изречение то смело бих казала, че Европа не е готова да види себе си като едно цяло защото „големите” продължават да мислят като такива, а „малките” все още не им се позволява да започнат.
Следва продължение
Свобода Симова
Завод за консерви или на изток от запада
Сигурно трябва да смятам за тъжен фактa, че повечето родители днес възпитават децата си така, че те да поискат да получат образованието си зад граница. Сигурно се очаква от мен да кажа, как аз никога не бих извършила такова предателство към родната образователна система, за която мнозина се кълнат, че ражда гениални умове. Е, изненада, няма да кажа подбни неща. Образователната система е стара, нефунционираща и изгнила, тя не ражда таланти, а гони родените с талант, тя е смешна, непрактична, изнудваща и отказва да се промени.
Аз съм продукт на тази система и единственото, което ми даде тя за 17 години е незабравими моменти с незабравими хора. Поисках да избягам, но същото това осакатено образование ме спря, защото не възпита у мен умение да виждам в проблемите възможности, а възможност да бягам от проблемите.
Изтичането на мозъци през последните години от странат ни е видимо за всички, но на никой не му пука. Колко по-лесно се управляват тези, готови да „блъскат” само и само да преживеят, а колко по-трудно е да направляваш онези, които мислят за да могат да живеят по-добре. Дали това непукистично поведение от страна на държавата ни е част от скрита социална политика или е следствие от грешно разбрана свобода, демокрация, европейзация за мен още не е ясно, но много ми се ще да е второто.
Стискайте палци реформата на българското образование най-накрая да се задвижи, като че ли този път има лъч надежда. Дано не сме свидетели на поредната демонстрация на медийно показване, големи изказвания и нулеви резултати. Тук е идеалното място да цитирам героя на Ал Пачино в един от най-емблематичните му филми „…Виждал съм момчета, като тези и по-млади, с откъснати ръце и крака, но няма друга гледка, като тази на ампутирания дух. Протези за него не съществуват…”. Моля, не се превръщайте в екзекутори, възпитавайте лидери, такива които имат куража, дори и да излязат навън, да намерят почтеността да се върнат.
Свобода Симова
Здрав дух – здраво тяло
Една от постоянно водещите новини през последните години си остава здравната ситуация в България. Пациенти и лекари се редуват да протестират срещу политиката на правителството, без значение от цвета му, а в крайна сметка българите продължават да водят в не една и две статистики за нация в тежко здравословно състояние. Проблем има, това е неоспорим факт, но той не се крие само в държавното управление на здравния сектор, а и в манталитета на цял един народ.
По примери от обкръжението ми твърдя, че българинът просто не ходи на лекар. Обикновено ситуацията стига крайни предели преди да задейства червената лампичка наречена „страх” и буквално да принуди един на пръв поглед интелигентен и зрял човек да реши да се прегледа. Защото говоря именно за такива хора. За секунда оставям на страна социално слабите, необразованите и малцинствата и поставям фокуса върху онези, за които се предполага, че приемат профилактиката като нормална част от живота си, да ама не.
Всякаш недовериeтo, насадено в народа ни, през годините когато не е имал своята държава, никога не е преставало да съществува. Цитирам „Какви лекари, аз не се занимавам с лекари, тръгнеш ли по тях и всичко тръгва на зле, не, аз знам какво ми е”, обощение „Статистиката показва, че са се удвоили случаите на заболели българки от рак на шийката на матката през 2007 г., когато са били регистрирани 1129, спрямо 1967 г. само със 116 подобни диагнози. Най-сериозно нараства броят на заболелите българки във възрастовите групи от 30 до 39 г. и от 40 до 49 г. Смъртността пък е скочила почти 4-5 пъти през същия период. Ако през 1967 г. 116 жени у нас са починали заради коварната болест, то 40 години по-късно жертвите на рака на маточната шийка стигат цифрата 400. Само 44,3 на сто от жените в България преживяват 5 години след откриване на заболяването, което е по-близо до данните на Африка, наредил се на опашката в света с 30%.” (BNews.bg; Вторник, 23 Март 2010, 12:18 ч.). Излиза, че не само не следим здравето си адекватно ,но и с напредване на технологиите и възможността за ранно диагностициране, ние, все по-скептично гледаме на системата и все повече се „самоунищожаваме” доброволно.
Ясно е, че държавата ще продължи да води здравната си политика по начин, който не се харесва на суверена, ясно е и че е необходимо да се правят реформи в тази политика за да може тя да заработи в полза на хората, а не срещу тях, но е и много важно някой да се сети колко е важно да се възпитат идни поколения, които умеят да ценят здравето си и не се страхуват да се борят за него. Образованието осигури вероучението, дойде време да направи същото и с табу темата за болестите. Един средностатистически мъж или жена, който е запознат от младежките си години с реалните заплахи и възможности, пред който ще се изправи през живота си е много по-вероятно да успее да съхрани себе си и близките си от онези, които винаги са приемали думата здравеопазване за синоним на разочарование.
Свобода Симова
Да работиш с поколението „двадесет и нещо си”
“Младото поколение не е това, което беше”. Често се сещам за този цитат, когато се кача в градския транспорт и случайно засека как по-зрелите хора наблюдават младите, но не онези млади, които се прибират или отиват на училище, а другите, току що я взели, я не бакалавърските си дипломи и прекарващи по-голяма част от деня си в сайтовете за търсене и предлагане на работа. В погледа на тези пораснали хора винаги има няколко типични нотки на чисто човешки чувства, като презрение, завист, неразбиране, надежда, носталгия, тревога, любов.
Дали ние, принадлеждащи на поколението двадест и нещо можем да ги съдим за реакцията, аз лично не мисля. Защото преди време реших да погледна от другата страна и картинката беше, да я наречем, напълно компенсираща.
Представете си нампример, че сте един зрял и сериозен мениджър, който поради професионални нужди се налага да освежи екипа си с нови хора и пуска съответната обява. И хоп колелото се завърта, младите, неопитни, завършили младежи и девойки изпращат „перфектните” си автобиографии, фотошопираните си снимки и почти готовите за Пулицър мотивационни писма, с единственото очакване поне един, „там на пазара в криза”, да им даде шанс да се учат. Чудото става и вие, мениджърът, имате нов, млад и приветлив на пръв поглед кадър. До тук просто чудесно.
Сега си представете как седмици по-късно сте сам в офиса си и реално преценявате случилото се до този момент. За вас работи двадесте и нещо си годишно момченце, което е порчело това онова, но реално случващото се в една организация е адски далеч от него. Той може за секунди да намери това, което търси в мрежата, умее идеално да борави с езици, техниката не го плаши само с вида си и…е сигурен, че е капацитет по много въпроси. Претенциите му са големи, самочувствието също, знае че иска нещо, но какво точно е отложено да се формулира друг път. Той е горд, но и учи, той иска да го приемат като пораснал, но иска и да се знае, че принадлежи на друго поколение. Той е всички нас, които тази година ще духнем тортата с двадесте и нещо си свещички. Намислете си желание!
Ние израстнахме заедно с демокрацията в държавата си. Първо бяхме луди деца, после се „правихме” на любимите си западни момчешки и момичешки поп банди, минахме през един неконтролиран пубертет и в крайна сметка самият ход на времето ни постави в рамките на редния път, като ние запазихме в себе си онова самочувствие което добихме само защото бяхме първите, опитващи от нещо в България. Ние искаме да знаем, но да не чакаме. Научете се да се учите от нас, ние носим много познания, които за вас ще останат тайна. Слушайте ни и ни помогнете да ви чуем, защото вие носите другите тайни, онези скрити за нас. В края на крайщата колкото и да сме различно „оформени”, живеем тук и сега заедно. Хайде да изградим нещо, което няма да остане тайна за никого, никога!
Свобода Симова
Социални мрежи или социални клетки?
Няма съмнение, бъдещето принадлежи на Интернет. Колкото и да се борим „мишката да не изяде книжката”, колкото и яростно да се опитваме да помним, че буквите имат и ръкописен вариант, толкова по-амбицирано поставяме целия си живот в електронна мрежа - писмата ни са и-мейли, дневнците ни са онлайн, образите ни са виртуални, а хората, с които общуваме са в социалната мрежа, където сме потребители на живот от нули и единици.
Парадоксално е как нещо, до скоро определяно като мрежа на неограничените възможности, постепенно се превръща в плашеща социална клетка. Такава клетка, към която сме така отчайващо пристрастени и която ни превръща все по-видимо в „хронични шизофреници”.
Всеки ден, всеки от нас бълва десетки нови статуси, публикува по „стените си” разтърващи го песни, статии, снимки и всичко това би било прекрасно, ако не свършваше именно на тази „стена”. Защото така бурно изразяваме себе си и чувствата си по мрежите, че забравяме как се предава това на живо и директно към онези, които са ги провокирали. Казваме „харесва ми” поне по 5 пъти на ден във „фейса”, а се прибираме безмълвни в домовете си, „споделяме” поне по 3 нови неща чрез youtube, а нощем не заспиваме от тайните си.
Не отричам силата, която социалните мрежи ни дават в много аспекти. Информацията е най-скъпото нещо, а ние сме привилегировани да я получаваме със „скоростта на нета”. Продаваме много по-лесно, обединяваме се много по-бързо, променяме смисъла на явления като гражданско общество, защото го правим извън границите на градовете си, на държавите си, на оковите на тежкото наследство. За първи път в историята на света всеки може да се нарече публична личност, защото е точно така.
Истината е, че днес сме там където сме, защото вчера някой е посмял да повярва в невъзможното. Днес аз вярвам, че макар да става все по-трудно, човекът няма да остави предимството, което притежава пред всяко друго живо същество, да комуникира очи в очи чувствата и мислите си. 100 нови фейсбук приятели могат да ти дават право на следващо ниво във фермата, но не ти дават и половината от това, което дава един реален приятел за цял живот, спечелена битка в Mafia Wars може да значи, че сте близо до спечелване на войната, но спечелването на човешко сърце значи, че вече сте победители в една война – тази срещу самотата.
Свобода Симова
Много шум за нищо
През изминалата седмица българският народ отново стана свидетел на поредния медиен скандал. По сценарий или не те първа ще се установява, защото както изглежда този скандал ще е началото на война. Въпросът е война между институции, между личности или между партии?
Президентът на Република България и заместник министър-председателя и министър на финансите проявиха една невиждана чувствителност към телевизионния формат „вечерно толкшоу” и по-специално към специалитетът му – политическата сатира. Финансовият министър показа пикантно чувство за хумор и абсолютно невежество по отношение на невербалната комуникация, с което провокира ответния удар на обидения от цялата работа български държавен глава.
Действие второ изправи министър-председателя на България в ролята на „посланник на добра воля” между двете институции и проследи срещата на „четири очи” между засегнатите страни. Същата среща се оказа и фаталната завръзка. Малко след края на разговора от Дондуков 2 изиграват скрития си коз и публикуват след броени часове стенограма от провелата се среща, действие тотално нетипично за президенстката пресслужба до сега. Тук нещата минават към по-партийно звучене. До този момент основният изтъкван проблем е, че с коментарите си по време на участието си в шоупрограма, министър Дянков е показал неуважение към президентската институция. След публичното оповестяване на разговора излиза, че: първо министър-председателят Бойко Борисов застава срещу личността Георги Първанов по негови думи „две години по-рано от очакваното” (коментар за в.” Труд”) и второ самият президент изтъква личната си засегнатост по време на изясняването с министър Дянков на 5 март.
Най-интересното като, че ли предстои. Засега излизат няколко натрапчиви хипотези по целия случай. Реакцията на президентството и на президента е малко преиграна и изглежда като опит да се „възползваме от ситуацията”. Арбитражът на министър-председателят уж заставя президента да приеме вицепремиера Дянков, но се оказва, че е имало цял план за внедряване на напълно ново срс, чрез което по-късно да бъде дискредитиран самия финансов министър – тайна стенограма. Ако все пак е имало човек от секретариата на президентството по време на срещата, не би било чак толкова тайно, имайки предвид, че протокола се води от лице от плът и кръв, което не би могло да остане незабелязано. Тук излиза друг въпрос, защо репликите на президента звучат като зле написан сценарий за порицаване на лошите деца в училище. Фактът, че Дянков не знае как точно да проведе разговора си е неоспорим, но пък леката поучителност в тона на президента и нивата на нараненото му достойнство идват малко в повече.
Уважаеми държавници, моля, за доброто на всички нас и за самите вас, спрете с този театър. Ако всички минали, настоящи и бъдещи държавни глави на демокатични държави по света решат, че подобни прояви в забавни телевизионни програми са недопустими за институцията, която представляват и за личността, която са те, то тогава в страни като САЩ и Великобритания нямаше да съществува никаква телевизионна дейност. Ние, българските граждани, най-малко се нуждаем от още един пример за конфронтация между свои, ЕС най-малко има нужда от още една проява на безпорядък от страна на България, демокрацията ни няма да понесе още ограничения, защото ако продължаваме така ще излезе, че не само тъпчем на едно място, а директно се връщаме назад.
Свобода Симова
Тя, осмомартенската жена
8 март! Като малка си знаех, че е Денят на мама и това ми стигаше. Правиш ръчно картичка със снимката си, в повечето случай я украсяваш с кокичета и мартеница и си подготвен да сюрпризираш. Жалко, че нещата се променят толкова бързо за 20 години. Днес чувствата ми относно този международен празник на жената са някак си противоречиви и по всичко изписано и казано по медиите, вярвам че не само мойте. От една страна са всички жени, които вярват че заслужават поне един ден да им се признае фактът, че са..жени. От другата застават модерните представителки на женския пол, по-еманципираните, по-капиталистически устроените.
Да си жена никога не е било лесно и историята го потвърждава. Доказваш се всеки ден и продължаваш да търпиш. Какво лошо има в това да има ден, в който цял свят отдава уважението си към женската саможертва. Преборили сме за него и продължаваме да го отстояваме до днес.
И все пак, майка и съпруга се става доброволно и човешкият дух няма пол, той е или силен или слаб, единственото което е необходимо е да е свободен. Нежният пол като, че ли с години съвсем умишлено играе ролята на жертвата, да преминава през години на подтисничество, а накрая излиза, че веригите падат, когато човек сам реши, че е дошло време.
Никога няма да отрека, че цена за това, което имам аз днес като жена е имало и тя не е била ниска, но същото е с възможността да се наричам българка, христианка, демократ. Отказвам обаче да вярвам в един ден от годината, в който всеки „почита” жената, защото майка ми е жена и тя заслужава всеки един ден от днес до края на вечността да й се напомня че е безценна, сигурна съм, че можете да потвърдите същото за вашата майка. Отказвам да приема, че само един ден аз, като жена, заслужавам цвете, защото аз заслужавам всички цветя на света, също като вас, също като всеки, който се бори да оцелее в една абсурдна, напълно безмислена и толкова настроен срещу нас, действителност. Но това е: да си жена е борба, да си мъж е борба, а да умееш да бъдеш и двете е велико и ние, хората го наричаме „просто да бъдеш човек”.
Свобода Симова