История за банички, делегиране и мотивация

Познавате традиционната българска мазна баничка, която е изхранвала и продължава да изхранва изгладнелия рано сутрин, закъсняващ за работа българин/българка. През последните две три години тази традиция все повече намира израз в естествен капиталистически интерес към отваряне на баничарници на всякакви места, край които тече човекопотокът и го съблазняват с аромат на вкуснотия. Особено атрактивни са местата наричани носталгично „на кюше”, което в софийски превод ще рече – на всяка спирка на метрото.
Та моята история започва на люлинската спирка на метрото, където се отправям към съответната баничарница, избирам си един от по-малко смачканите артикули в тавата, поглеждам цената и предвидливо събирам точно 90 стотинки, хем да улесня сделката, хем и да се отърва от част от дребните монети в пормонето. Подавам аз парите, продавачката – отрудена петдесетинагодишна женица – ги поглежда и крясва: „Как не те е срам, бе? Какво да ги правя тия стинки? Аз тука в една чашка ги събирам и не знам какво да ги правя, ти нови ми даваш!”

102_4921
Сепнат от тази непровокирана реакция аз си прибрах монетите, решавайки, че ще мина и без закуска. Но понеже на гладен стомах се мисли по-добре, се замислих: „Защо? Защо тази жена не иска да ми вземе парите?” В моите представи търговията съдържа следните компоненти: продукт, цена, платежоспособен клиент и в резултат – печалба. В този момент осъзнах, че липсва главният компонент – няма търговец. Няма го човекът, който иска да спечели. Тоест иска, ама ако може с един удар – например да ми продаде баничката за 1000 лева да речем и така цялата тава и после да не работи цял живот.
Защо носим този манталитет? Може би това е поколенческа характеристика – все пак женицата е отрасла във време, което заклеймяваше печалбата и дори вместо думата „продажби” се използваше „реализация на продукция”. Лошото е, че нейното икономическо невежество я е превърнало в заядлив песимист и й е отнело способността да оцелява в различна среда. А още по-лошото е, че това не е характерно само за нейното „соц” поколение. Така наречените „деца на прехода”, родени някъде между 1970-1985, израсли в години на диво разграбване и фолк ценности, сега се делят на две групи:
Първата вярва, че „парица е царица” и разглежда всичко през призмата на материалното богатство. Те измислиха репликата: „не ми давай акъл, а пари”. Те не обичат да им се делегира и са убедени, че за всяка поставена им задача трябва да получат допълнително възнаграждение, по възможност предварително. Това са хора, които не вярват, че ще успеят в живота, но вярват в късмета и играят в Еврофутбол. За тях щастието е някъде извън България и затова гледат да осигурят добро образование на децата си, за предпочитане в „бяла страна”, с надеждата отрочето да си намери после работа, пък ако се задоми – какво по-хубаво от това.
Тази група хора много трудно се мотивира от кариерни перспективи, за тях това са допълнителни отговорности и повече работа за същите пари, но виж един банкет може да повдигне духа им. Към края на банкета платен от фирмата им, те започват да поръчват 15-годишно уиски, макар и да предпочитат домашна ракийка, но нали няма да го плащат от джоба си, пък и фирмата „бълха я ухапала”. Както предишното поколение и тази група няма ни най-малко разбиране затова как функционира един бизнес, какво значи приходи, разходи, печалба. За тях все още клиентът е досадно, макар и необходимо зло, а прекарването на 8 часа на работното място заслужава заплата – за съжаление крайно недостатъчна. Можем само да се надяваме, че техните деца ще изплуват от това блато на безперспективност и песимизъм и ще поемат отговорност за своята съдба.
Втората група от това поколение, обаче са завидно изобретателни в своето оцеляване през годините. Тези хора отрано са разбрали, че интелигентността и находчивостта са важни за тях и са се постарали да ги приложат в своя живот. Това най-добре може да бъде описано с два примера.
Пример едно. Сашо(имената са сменени), 36 годишен, е мениджър за четири страни в международната компания, в която работи. Преди това е бил в друга мултинационална компания, където е минал през редица позиции. Завършил университет в Щатите, МБА. Докато бил студент, живял от стипендия за успех, поработвал допълнително, но най-вече използвал времето си да пътува и да опознае страната и хората. Неговият мироглед е многостранен, толерантен е към различията в етнос, религия, националност. Женен с три деца, в свободното си време посещава рок концерти и се занимава с фотография за свое удоволствие. Споделя, че му е много трудно с някои членове на своя екип, които са експерти в своята област, но напълно невежи в управлението на хора. „Страхуват се да делегират, задържат развитието на хората под себе си, нямат воля да заемат ясна позиция, предпочитат да са харесвани, отколкото уважавани”. Сашо вярва в силата на личния пример и се надява с помощта на обучения и индивидуална работа да промени нагласите на екипа си. „Оптимист съм” – казва той, „въпрос на време е да се променим всички ние, защото няма друг начин.”
Пример две. Кирил, на 42 години, е собственик на автосервиз. Управлява го заедно с жена си, сестра й и мъжа й. Жена му контактува с клиентите, балдъзата води финансите, Кирил работи като бояджия наравно с работниците, а баджанакът е шлосер. В сервиза работят 40 човека, на седемдневен режим. Всички работят с усърдие, не си гледат часовника и когато искам от тях някой да ме изчака след 19:00, приемат, без да се оплакват. Питам Кирил как е успял да създаде щастлива работническа класа и той ми обяснява: „Работя наравно с тях, всеки получава според заработеното, учат се на занаят и им показвам, че ги уважавам за професионализма им.” Разбира се, текучеството съществува, но които остават, остават за дълго. Кирил няма висше образование, кара кола втора ръка, която няма да предизвика втори поглед. Споделя, че мечтата му е да реставрира един ретро автомобил, но не за да изкара пари, а защото ще бъде „красив”.
Но да се върна на баничката. С чисто научна цел повторих експеримента с шепата стотинки на баничарницата на метрото в Младост 3. Там работят млади хора, на видима възраст около 25. Единият от тях взе монетите, подаде ми една апетитна баничка и ми пожела с усмивка приятен и успешен ден.
И денят ми изведнъж стана приятен и успешен!

Автор: Кристиан Георгиев
Управляващ Партньор
Arthur Adams® Bulgaria
Бизнес Трейнинг Център
02/971 2584
info@arthuradams.bg
www.arthuradams.bg

0

You must be logged in to post a comment.